• Приоритетом Аналитического Центра "Эсхатон" Международной Ассоциации "Мезоевразия" является этнополитическое просвещение, цель которого - содействовать развитию демократии, построению действительного гражданского общества, расширению участия сознательных граждан в общественной и этнополитической жизни, углублению взаимопонимания между народами, культурами, религиями и цивилизациями.

Иван Дочев: Русе, 05 май 1932 година

От всички краища на страната запристигаха млади, със светнали очи, люде. Тихо, незабелязано всеки биваше посрещнат и отвеждан вън от града, в пансиона на сираците от войните. По двора никакво движение. Из града също. Като че ли никой не бе дошъл. Големият град погълна в пазвата си стотината младежи, скри ги от погледа на любопитните, от окото на властта, като че ли никой не бе дошъл. 22 легиона бяха пратили своите представители. Все млади, един от друг по-млади момци. Но с големи сърца, с искрящи очи. Никой нищо не подозираше. Конгресът бе открит. Вън от града, в пансиона за сираци от войните. Духът на бащите ни, които паднаха по боюните поля, дух, който живееше в сърцата ни, беше прострял десницата си над нас. Пазеше ни и ни вдъхновяваше. И там, в тая отдалечена сграда, в която стотица синове на герои живеят и се готвят за живота, днес, 5 май 1932 г. една друга стотица младежи, събрани от всички краища на страната, обмисляха, разискваха и решиха. Окончателно бе учреден Съюзът на националните легиони. Уставът бе приет. Пътят начертан. Никой в Русе не подозираше за това велико дело, което тогава бе сътворено.

Русе научи скоро за нас. След като решенията бяха взети. След като необходимата работа бе свършена, легионерите се показаха. Вечерта по улиците се почувства по-голямо оживление. Млади хора, срещаха се, възторжено се поздравяваха. Още никой може би не забелязваше. Но… мощни гърла, стотици млади хора под прозорците на „Доходното здание”, дето се даваше концерт от лигата на Румъно-българско сближение, запяха: „… О, Добружански край, ти наш си земен рай… Събра се тълпа. Намеси се полицията… но младата българска генерация бе проговорила…

На другия ден по тротоарите се трупаха любопитни, на прозорците по къщите, на вратите на магазините се трупаха хора… по улиците маршируваха стройни редици на млади хора, с песни, бойни песни, песни, под звуците на които маршируваха и техните бащи, крачеха те с гордо вдигнати чела. И всеки питаше: Кои са? Тогава за първи път между народа се чу и разнесе името – легионери.

Пред паметника на „Свободата” стройните редици спряха. На колене. Всички изпяха „Покойници”. Без думи, без речи всички се разбраха. Те мислеха като един. Стиснаха си ръцете. С поглед повториха клетвата си и се разделиха. Разотидоха се всеки при своите другари, в своите градове, за да занесат искра от запаления огън, за да пламне в цялата страна идеята за легионерството.

(Източник: Дочев, Иван. Кои сме и за какво се борим. София, 2007, стр.22-23).

http://bg.wikipedia.org/wiki/Съюз_на_българските_национални_легиони

Съюзът на българските национални легиони възниква към 1930г. в София като младежко, непартийното, антикомунистическо, патриотично движение под името «Съюз на младежките национални легиони» от група студенти, бивши гимназисти от софийската ІІ-ра Мъжка гимназия, оглавявана от Любен Костов, Иван Дочев и др. По-късно видни негови лидeри и дейци стават и Генерал Луков, генерал Никола Жеков, Илия Минев, Христо Статев, Илия Станев и др., а членовете достигат 200 000 души.
Участниците се считат за последователи на възрожденските дейци и революционери. Наричат се на името Българските Легии основани от Георги Раковски, които имат за свой първообраз, а основателя им Раковски — за свой патрон.
Лозунгът на легионерите прокламиран от 1932 г. е: «Ние не сме фашисти, ние не сме националсоциалисти, ние сме самобитно българско национално движение!”[2], за разлика от фашизоидните политически формации като Народното социално движение на Александър Цанков (към което легиона има рязко отрицателна позиция [3]), превратаджийския кръг Звено на Димо Казасов и Кимон Георгиев, Национал-социалистическата българска работническа партия (НСБРП) на д-р Христо Кунчев (подобие на NSDAP), Националната задруга на адвоката Александър Сталийски (първоначално подобие на Partito Nazionale Fascista, но след като коригира курса си е допусната в съюза), все организации които, за разлика от Легиона, никога не печелят широката обществена подкрепа в България.
Мотивацията на движението наред с въздигането на народа и държавата е: «Мисълта за българите, останали под чуждо иго ….. как са измъчвани сънародниците в Западните покрайнини, в Македония, в Беломорска и Одринска Тракия, в Добруджа. … че отвсякъде се изгонват всички българи, … Гърция затваря българските училища, избива българи, говорещи майчиния си език, насилствено изселва сънародниците, а имотите им раздава на разни пришълци от Мала Азия.»[4]
Заявеното от него кредо е: «Единение и братство между всички българи. Никакви вражди. Никакви партии. Корупцията трябва да бъде унищожена. Ньойските вериги трябва да бъдат скъсани. Неправдите — премахнати. Икономическа независимост на България. Българинът е господар на земята си. Негови са богатствата на тази земя. Трябва на всички българи — на селянина, на работника, на интелектуалеца, на интелигента, на всички, за да осигурят щастие и благоденствие в тяхната страна. Справедливост. Облекчения. Човешки правдини и живот. Култ към героите. До един на фронта на държавата! До един в борбата за тържеството на националните ни идеали! На борба! На никого не може да се разчита, освен на нашите собствени сили. А ние имаме сили. Ще се борим!»
В 1926г. завършилите столичната ІІ-ра Мъжка гимназия Любен Костов, Александър Николов и Иван Михайлов (гимназиста е само съименник на Иван Михайлов от ВМРО) решават да продължат ученическия патриотичен кръжок който ръководят и влизат в организацията „Родна защита”, вече студенти те са първите такива в тази организация. Основават студентската корпорация „Цар Симеон” към „Родна защита” и за няколко месеца тя се разраства над 1000 души студенти. Дейността е в провеждане на събрания, походи и протестни акции срещу Ньойския «договор» и комунистическата пропаганда в България. Корпорацията „Цар Симеон” към „Родна защита” се се преименува в Съюз на младежките национални легиони (СМНЛ) и започва да издава вестник”ПРЕЛОМ”, създават се 24-25 легиона вклучително ученически. На 13 юли 1930г. в дома на Алекси Ангелов на ул. „Криволак” 11 в София водачите на формираните вече от 1928-1930г. младежки легионерски групи решават да създадат единна организация на легионерите извън рамките на „Родна защита”. Съставя се временно централно ръководство с водач (председател) Александър Николов, което да подготви свикването и провеждането на втория конгрес на 16 и 17 април в Русе, като състоялото се заседание считат за първи конгрес на младежките национални легиони. Това е началото на Легионното движение и обособяването му извън „Родна защита” със задачи и програма, в голяма степен различни от нейните. Документално създаването на СМНЛ става на 8 януари 1932г. в София с подписването на учредителен протокол и устав на СМНЛ подписан от: Л. Костов, Ал. Николов (председател на събранието), Н. Кодов, Ал. Ангелов, Гер. Гергинов, Петко Герганов, Ник. Ушев, Н. Паяков — от София. Т. Ранков, Ив. Дочев, Дим. Мантов, В. Сукнаров от Шумен; ИВ. Желязков, Хр. Недев, Сяров от Варна. Б. Бранов от Русе. Ст. Качев от Свищов. Н. Константинов, Папазов от Пловдив. Душко Кесяков от Габрово. Г. Капарашев от В. Търново. М. Бъчваров от Ямбол. Ат. Касабов от Кюстендил и Ал. Бозганчев от Разград. На конгреса на 16 април в Русе присистват представители на 22 легиона, избрано е ръководство (главно водачество) от трима души — Александър Николов (председател), Любен Костов и Иван Дочев и Висш съюзен съвет: Александър Николов, Любен Костов, Иван Дочев, Алекси Ангелов и Христо Кодов. На 26 август 1932 г. съюзът получава официална регистрация №11005 на Министерството на вътрешните работи. На 29 октомври 1932 г. в София, на ул. «Криволак» 11 висшя съюзен съвет на легионните водачи с участиета на 40 легионни водачи избира за главен водач Иван Дочев.
На 7 ноември 1933г. в София е проведeна първата конференция на жените легионерки.
Организационния живот е подчинен на изборното начало, провеждат се конгреси, изборни събрания и т.н. това обуславя и появата на крила или фракции като тези на Иван Дочев, на Илия Станев и др.
Към 1939 г. според канцеларията на Главното водачество, СБНЛ обединява 121 легиона, от които 96 в България и 25 зад граница с 340 секции в селата и със 75 000 членове, към 9 септември 1944 г. членовете са над 300 000 души, интересна е съпоставката с БКП в която тогава по данни на Българската енциклопедия членуват не повече от 25 000 души.
Основно дейността се състои в пропаганда на своите идеи и конфронтация с РМС в учебните заведения, казармите, младежките дружества и на обществени места и събития. Членовете организират събори и пешеходни походи, провеждат беседи и митинги, изнасят сказки, участват в честванията на войската и обществото, в младежки културно-просветни организации и различни дружества — спортни, туристически, християнски, червенокръстки, за гражданска защита и военно-техническо обучение и т.н.
През летните ваканции легионерите незаети в селското стопанство ученици и студенти с местните легионни организации организират бригади по селата и се включват в помощ на селските стопани в прибиране на реколтата, най-вече на вдовици от войните и семейства с мобилизирани войници, като не приемат за това да им се плаща или да получават храна. В градовете също се организират бригади за почистване на улици, окопавне и почистване канавките на входните и на изходни пътища, работи се по градини и спортни площадки. Организират се в т.н. «гладни дни» в които парите за обяд се даряват на сираци, военноинвалиди и др. и призовават останалите граждани към същото.
Издават се списания и вестници — „Прелом” в София (не бива да се бърка с ратническото издание «Прелом»), „Мощ” в Пловдив, „Страж” в Лом, „Млад бдинец” във Видин, „Борба” в София, „Родолюбец” в Пловдив, „Априлов” в Габрово, „Национален страж” в Плевен, „Идеи и дела” в София, „Национална мисъл” и многобройни брошури, в цялата страна всяка седмица са разпространяват десетки хиляди позиви.
Целта която си поставя съюза е да не допусне разрастване на комунистеческата пропаганда сред българската младеж, да издигне националния й ентусиазъм и опирайки се на българските възрожденски ценности съчетани с елементи на утопичните, но модерни тогава, теории за социална справедливост да работи за напредъка на народа.
Съюза възниква като реакция срещу националния нихилизъм разпростаняван от комунистическия Революционен младежки съюз около година след основаването на последния. Възникването е спонтанно, като образуващите се от 1929г. самостоятелни групи се обединяват около «Съюза на младежките национални легиони» на учредителен конгрес в Русе през 1931 г.
Много близки до легиона са идейните кръгове и организации “Млада България”, Всебългарския Съюз “Отец Пайсий” (основан 1927г.) с председател Софийския митрополит Стефан за борба против Ньойския договор и за обединение на българите и Българския Младежки Съюз “Отец Пайсий” (основан 1931г.) с ръководител проф. Г. Генев, организациите “Устрем”, “Братство” със своето списание “Нация и политика”, Съюзът “Българска Родна Защита”, Добруджанска националистическа организация — ДНО (считана и за негова част), бореща се срещу създаването на «държава Добруджа» и обособяването на добруджанците в отделна от българите нация, подобно на т.н. «македонци» и др. Подържат се добри връзки с Български работнически съюз (БРС), Cъюзите на запасните офицери и подофицери, Тракийска и Западнотракийска организации, ВЗРО «Въртоп», ВМРО . Легиона се ръководи от своите устав[6] и програма[7], той не дели българите на християни и мюсюлмани[8] и «не се счита обвързан със задължителни идеологии, заучени догми и партийни кумири, …, че България има свой път и ние ще се ръководим само от нашите интереси.»[9]
Организациаята е попълвана предимно от учащата се родолюбива младеж — студенти и гимназисти, но в нея членуват, или участват по един или друг начин, и видни личности като писателката Фани Попова-Мутафова, архитекта и писател Чавдар Мутафов, юриста и народен представител д-р Никола Минков, Александър Пъдарев, проф. Иван Венедиков, Проф. Любомир Владикин определящ се като ментор на движението, Илия Станев, Георги Марков народен представител социалдемократ и т.н.
Легионите обединяват социален състав много близък до този на комунистите и социалистите, най-много сред тях са младежите произхождащи от долнатата част на средна класа, от селяните и работниците. С това може да се обяснят и техните чести и ожеточени силови сблъсъци с младите комунисти.
Българските легиони нникога под каквато и да е форма не са участвали във власта[10] и не са казионна държавно субсидирана организация подобно на Бранник (с която имат сериозни противоречия защото често Съюзът остро критикува правителствата) или елитарна полусекретна групировка обвързана с православната църква подобно на Ратници за напредък на българщината (с която чак в 23 септември 1943 г. успяват да подпишат протокол за някакво сътрудничество).
Власта, виждайки в тяхната популярност сериозна заплаха за собствения си авторитет, трайно е в хладни отношения с организацията. Тя системно възпрепятства дейността й — полицията спира пешеходни походи, разтурва събрания, задържа делегатите и дори два пъти я забранява — първо след военния преврат на Звено на 19.V.1934 г., когато и ръководителите на Легиона са интернирани в родопските градове, на 22 януари 1935г. превратаджиите падат от власт и на 15 май 1935г. СМНЛ свиква съвет за повторно легализиране организацията, целият състав на съвета е арестуван от полицията, на 15 юли 1935г. организацията е допусната до легален организационен живот, но на 3 януари 1936г. това право пак е отнето, но Главното водачество издава окръжно-заповед за продължаване на дейността за което главният водач е арестуван и даден под съд, на 9 януари 1936г. е конфискувано цялото имуществото на Съюза, в октомрви 1937г. движението е легализирано за трети път и така продължава до септември 1944г.
В този период движението се оглавява от генерал Христо Луков, а след като е убит от комунистите — от генерал Никола Жеков.
В 1940г. СБНЛ поради антикомунизма си заема крайно късогледата позиция да се отхвърли предложението[11] на Сталин, срещу 1-2 военни бази и един рисков, но възможен за контролиране, договор за приятелство с България да получи Беломорска Тракия до линията Кавала — Драма плюс Одринска Тракия и Северна Добруджа, такава позиция е по същество стъпка против интересите на страната, още повече, че тогава Германия и СССР са съюзници. Примерът с връщането на Южна Добруджа, благодарение на Сталин и Хитлер, която остава част от България и след войната показва, че е провален изключително благоприятен случай за легитимно международно признато уреждане на голяма част от националното обединение, макар то все още да не включва Вардарска и Егейска Македония и Поморавието, те остават като въпроси по които спокойно може да се работи от една много по-силна позиция след международно признато присъединяване на Беломорска Тракия, Одринска Тракия и Северна Добруджа към България. Ентусиазмът с който е посрещнато станалото българското обединение след влизането в Тристранния пакт, не изкупва тази вина, защото и тогава е ясно, че такова обединение ще трае докато Германия успява да се противопоставя практически на воюващите срещу нея нации от целия свят, след което България отново ще загуби тези територии, както и става.
Има и съвсем екзотични начинания. Според членът на СБНЛ Йордан Хаджинонев[12], през м.ноември 1942г. на Национална конференция във Варна, е взето решение да се отиде на помощ на Африканският корпус на ген. Ервин Ромел. Започват приготовления из цялото царство, от Добричкия легион “Стефан Караджа” дори е съставен списък на около 100 души доброволци за Африка, но есествено такава авантюра не може да бъде държавно подкрепена и остава неосъществена.
В 1942г. министър-председателя проф. Богдан Филов в своя реч във военния клуб обвинява Легиона, че «посягат върху прерогативите на Царя». Отговора на ген. Луков е незабавен «Царският институт е неприкосновен, независим ….. и е общонародно достояние».
Силата на организацията в 1943г. има определена роля във вижданията на своя лидер за спасяване на възможно по-голяма част от обединена България и недопускане на съветизирането й. Кирил Никифоров Ганев съвременник и съратник пише: «Генерал Хр. Луков беше в центъра на една кампания, за излизане от войната, което можеше да стане с мълчаливото съгласие на Германия, защото това можеше да ползва и нея …така се нарушават сметките на “Съюзниците”(Великобритания, СССР и САЩ)….България във въоръжен неутралитет да запази комуникациите си с Гърция, през Албания и западна Македония. При това положение “Съюзниците” изгубват ценни козове за намеса.»[13]
Особено изненадваща за герменците е заявената макар и само формално позиция на Легиона срещу депортацията на български поданици евреи основаваща се на неговата Програма и Устав, а именно «че съгласно Търновската конституция всеки един български гражданин е равен пред законите и има право на държавна защита и на тази база … не бива да се допусне депортиране на който и да било български гражданин по искане на коя и да е външна сила, защото това нарушава нашия суверенитет и правата, които имаме по конституция.» [14]
След Деветосептемврийския преврат 1944г. Организацията е закрита, а членовете и са репресирани от комунистическата диктатура. Немалко са убити без и със санкция от т.н. «Народен съд» в лагерите и затворите, не само на тe, като националисти, но и техните деца са подложени на тежка дискриминация от комунистическият режим.
Убийствата на легионери започват още в 1943 когато подривни комунистически групи убиват водача на СБНЛ: генерал Луков, полковник Пантев, народния представител Сотир Янев, Славейко — близък на генерал Луков офицер началник в Р.О. на войската и двама младежи – легионери от Харманли. Генерал Жеков, синът му майор Тодор Жеков, Иван Дочев, д-р Димитър Вълчев, Тотю Тотев, д-р Георги Паприков и др. стават бежанци, но повечето легионери водачи остават в станата: Илия Станев, последният Главен водач преди генерал Луков, Георги Марков, д-р Никола Минков, Георги Радков и почти всички легионни водачи от провинцията. Повечето са убити без присъди, а някои са съдени от народния съд като длъжностни лица: народни представители, офицери, полицаи и други.
Христо Недев главен водач във Варна, член на Висшия съд е пребит, завлечен в Морската градина и обесен на дърво. Убити са водачите в Пазарджик и Пловдив. Също и водачът на легиона в Бяла Слатина с 30 легионери. Убийства стават във Враца, Оряхово. В Шумен зверски е убит майор Дочко Дочев, брат на Иван Дочев, Антон Жеков и др. В Дупница – полицейският началник Байкушев. Генчо Генев, водач на легиона в Априловската гимназия в Габрово (той е осъден на затвор, заедно с Илия Илиев в габровския процес от 1949 г. Вечерта след присъдата и двамата са извлечени и убити при село Зелено дърво. По същото дело е осъден на смърт и Ст. Лудев.), водачите на Легиона във Видин йеромонах Паладий, Венелин Шутилов и д-р Илия Велков, заедно с много техни другари, легионери, избити в местността „Вълчешки дол”, Георги Цолов, 18-годишен ученик от Сливен. В местността Девол край Веслец са убити без съд и присъда над 100 души легионери от съседните села. Повече от 100 легионери са убити в местността Бутово, близо до казармата на пети артилерийски полк във Враца. В мазето на училището в Оряхово са убити над 200 легионери, повечето ученици от града и околните села. В София още в първите дни след преврата от 1944 г. са убити девет млади легионери: студентите по химия Георги Парлапанов от Провадия и Климент Ножаров, судентът медик Манол Тодоров от Ломско, студентите прависти Йордан Йорданов и Иван Пешев от София, Милко Ковачев от Бяла Слатина, Евгени Стоилов от Плевен, Стефан Захариев от село Рупци, Червенобрежко, студентът по ветеринарна медицина Георги Петков от Пловдивско. Ликвидирането им се извършва в „Дома на слепите” на улица „Нишка”, реквизиран за нуждите на милицията. Водачът в Силистра Марко Илиев, неведнъж репресиран от румънците за своето родолюбие, също е убит от Народния съд. Отечествения фронт арестува 19 бивши близки до легиона дейци на ВЗРО „Въртоп” и предава лидерите на титовите власти за унищожение като врагове на Сърбия. Иван Гьошев, Асен Николов и полковник Сокол Алексиев cлед двa месеца разпити в Ниш са оневинени и върнати обратно в България с мнение да бъдат освободени, от границата те незабавно са отведени в един от задънените рудници в Перник и разстреляни от «народната милиция».[15] [16]
В 1948г. започва процеса за т. н. «втори легионерски център» (нак. о.х. дело N 1226 по описа за 1948г.) завършил на 11 август 1948 г. с много тежки присъди. Осъдени са 68 души, от които 13 на смърт. Две години екзекуциите се отлагат, но присъдите не са отменени и могат да бъдат изпълнени всеки миг, накрая са заменени със затвор.
Репресиите продължават и в следващите години концлагера Белене редовно приема легионери, на оцелелите е забранявано да упражняват професиите подлагани са на всевъзможен тормоз и дискриминация, дори техните деца и внуци са подлагани на ограничения от комунистическия режим. След 1989г. тези разправи са една от причините за приемането на Законa за обявяване комунистическия режим в България за престъпен, който и днес е част от действащото право в Република България.
«Съюзът на българските национални легиони» е въстановен на 8 юни 1993г. с учредително събрание на на бул. „Ев. Георгиев” №42, на което присъствуват: Константин Г. Часовникаров, Христо Симеонов Христов, Александър Ал. Илиев, Роза Василева Косачка, д-р Йотко Василев Стоянов, Добромир Ив. Иванов, Валентина Георгиева Караджова, Яким Илиев Шаханов, Димитър Светославов Будинов, Богдан Рачев Пеев, Райчо Асенов Семерджиев, д-р Антоанета Валентинова Николова, Пламен Стоев Анакиев и Георги Менелаев Ифандиев., на 3 май 1994 г. получава съдебна регистрация с Управителен съвет в състав: Константин Г. Часовникаров (председател), Христо Симеонов Христов (подпредседател), Александър Ал. Илиев, Роза В. Косачка, д-р Йотко Вас. Стоянов, Валентина Г. Караджова и Добромир Ив. Иванов. След смъртта на председателя в 1997г. ръководител става Христо Симеонов Христов. Съюзът има структури в София, Бургас (Ангел Граматиков), Варна — Варненски легион кап. Димитър Списаревски, в Пловдив и др. На 31.01.2009г. «Съюза на патриотичните сили» представляван от младежите Георги Папазов, Николай Николов и Александър Атанасов се влива в СБНЛ. Публичноста около настоящата дейност на СБНЛ е силно ограничена, той споменава се най-вече при общи прояви с БНРП и БНС.

Сохранить в:

  • Twitter
  • Grabr
  • WebDigg
  • Community-Seo
  • email
  • Facebook
  • FriendFeed
  • Google Bookmarks
  • Yandex
  • Memori
  • MisterWong
  • BobrDobr
  • Moemesto
  • News2
  • Live
  • MSN Reporter
  • MySpace
  • PDF
  • RSS
Метки: , , , , , , , . Закладка Постоянная ссылка.

2 комментария: Иван Дочев: Русе, 05 май 1932 година

  1. Алексей Ильинов пишет:

    Олег, добрейшее утро! Я верно понял, что Антон знаком с нашим новым проектом и теперь будет здесь публиковаться? Знаком ли он с концепцией проекта, который отнюдь не является УЛЬТРАПРАВЫМ и уж точно не германофильским, и его манифестом? Согласен ли он сотрудничать именно НА ТАКИХ УСЛОВИЯХ? Всё же не хотелось бы засорять контент совсем уж националистическими текстами. Было бы очень здорово, если бы Антон, например, написал небольшой очерк о своём родном городе Русе или же о болгарских народных традициях.

    [Reply]

  2. Да, Антон именно написал этот пост, я лишь вставил картинку. Да, в рамках темы «Антисистемы» мы будем отображать ультраправые и националистические версии и не понимаю, почему франкофильские возможны, а германофильские — нет?
    Я вообще КАТЕГОРИЧЕСКИ НЕПРИЕМЛЮ анти-националистические императивы.
    Да, Болгария! Да, Украина! Да, Россия!
    Но —
    Нет всяческому имперско-космополитическому глобализму!

    [Reply]

Добавить комментарий

Ваш e-mail не будет опубликован. Обязательные поля помечены *

*

Это не спам.
сделано dimoning.ru

This blog is kept spam free by WP-SpamFree.

  • «… Зажги свой огонь.
    Ищи тех, кому нравится, как он горит»
    (Джалалладин Руми)

    «… Есть только один огонь — мой»
    (Федерико Гарсиа Лорка)

    «… Традиция — это передача Огня,
    а не поклонение пеплу»
    (Густав Малер)

    «… Традиционализм не означает привязанность к прошлому.
    Это означает — жить и поступать,
    исходя из принципов, которые имеют вечную ценность»
    (Артур Мёллер ван ден Брук)

    «… Современность – великое время финала игр олимпийских богов,
    когда Зевс передаёт факел тому,
    кого нельзя увидеть и назвать,
    и кто все эти неисчислимые века обитал в нашем сердце!»
    (Глеб Бутузов)